Из Любов по Време на Холера

Габриел Гарсия Маркес
...

Сега...когато се замисляше, виждаше, че всичко я е водело към него... Макар че всичко, което и се беше случвало до този момент, всичко, което беше преживяла, и се струваше изключително плоско и двуизмерно от днешна гледна точка...Живееше мизерно, но не я интересуваше нито какво яде, нито къде спи...Защото Любовта бе болезнено чувство...И в повечето случаи беше занимание самотно...Но сега нищо друго нямаше значение - важното беше, че го познава...

Около нея течаха някакви процеси - някакви хора стачкуваха, освирепели от абсурдите, с които ги даряваше ежедневието, други адски нагло и безцеремонно се възползваха от това...От всичко това тя нищо не разбираше, просто усещаше, че с всеки изминал ден, сблъсъкът между разум и чувства я води към все по- нетърпима душевна болка, и това състояние, което наскоро е беше отрезвило и събудило от илюзиите и направи така, че да признае проблемите, да изплаче сълзите и да признае огорчението си от тази невъзможна ситуация, от тази невъзможна Любов...

Естествено, продължи да живее, но бе изцяло обзета от всичко, което преживяваше, само отвреме навреме през главата и прелиташе някоя фриволна идея, като например, че би могла да поднови гардероба си...Заради него, естествено, пък и беше доста суетна!...но това бързо минаваше и тя пак се отдаваше на мечтите си за него... Това беше важното Знаеше, че всичко това няма никакво бъдеще...Единственото, на което и оставаше да се надява, беше, да може да го вижда...Колкото се може по-дълго време...Обичаше го фатално и знаеше, че просто няма какво да губи...
...
С нея Флорентино Ариса научи нещо, измъчвало го неведнъж, без да знае защо: че можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя. Останал самотен сред навалицата на пристанището, във внезапен пристъп на гняв, той си каза: Сърцето има повече стаи и от публичен дом.
...
Тайната на добрата старост не е нищо друго освен почтен договор със самотата.