Мечтите на лейди Х

За какво мечтаеш?

За мир по целия свят?

Някой да изобрети лек срещу СПИН?

Да имаш дупе като на Жезел Бюндхен?


Новите сандали с каишки са протрили толкова успешно пръстите ми, че са се появили мехури, набъбнали мехури като медузи.

Намръщена от болка, натискам копчето на светофара и чакам нетърпеливо на тротоара. Опитвам се да си кажа, че всеки си има някакво желание, някаква мечта, независимо каква, нали така?

Всеки един без изключение. Отварям опаковката на палачинката с глазура от сметана, с която ще закуся, и поглеждам към изтръпналите си крака. Не съм по различна от останалите хора. С тази разлика, че те се опитват да сътворят нещо в полза на човечеството, да променят света към добро и да изглеждат зашеметяващо в прашки, докато аз оглеждам тъжно мехурите... и знаете ли за какво си мечтая?

- Ох!

Сякаш нарочно, точно в този момент един от мехурите се спуква и безцветна течност се процежда между пръстите ми.

За чехли.

Почти средата на юли е и цяла България се е предала на мъчителната гореща върна. За повечето зажаднели за слънце жители на полуострова това означава радост и сладолед, пикници в планината и шезлонги в градината на вилата. За нас, софиянци, е истински ад. Целият град се поти като бегач на дълги разстояния. Задушните офиси, зловонните изпарения от автомобилите, метрото без климатик с един замах превръщат живота в истински ад.

Хората си изпускат нервите. Носовете им започват да се белят. Да не говорим, че болката в краката ми не се търпи. Изругавам тихичко, изравям смачкана салфетка от чантата си и прикляквам на тротоара.

Браво, много елегантно и изтънчено, мисля си аз, докато бърша с пръст протеклия фон дьо тен, превърнал се в тъмно кафяв мустак над горната ми устна, и тъпча полуразпадналата се салфетка между пръстите на краката си. Понякога се питам защо всеки месец изобщо си правя труда да си купувам Cosmopolitan всеки месец, след като и сама успявам да се докарам в този прекрасен вид.

Усещам някой да ме побутва отзад, забелязвам, че вече е зелено, изправям се и закуцуквам през улицата. В същия момент ме поглъща забързаната тълпа хора, които не спират да дрънкат по мобилните си телефони, пушат цигари и сърбат капучино. Всички се блъскат, ръгат, проправят си път с лакти, клатушкат се. Някакво куфарче ме перва през прасеца и аз писвам от болка. Не за първи път ми се приисква да живея някъде на морето вместо в зловонния адски център, който през целият ми съзнателен живот наричам свой дом.

Успява да се добера до отсрещния тротоар преди малкото зелено човече на светофара да се скрие и закуцуквам по булеварда. Честно казано, понякога ми се струва, че съм посветила целия си живот на какви ли не желания. Не говоря за велики желания, които променят ежедневието ти - като например прибираш се един ден и откриваш, че Брат Пит снима последния си касов хит в квартала и познайте какво? - моли мен, лейди "Х", да изпълня главната роля.

Как ли пък не! Не говоря за подобни желания. Изобщо не става въпрос да си затвориш очите и да подхвърлиш монета в някой фонтан, да дочакаш предложение от световноизвестна звезда или да ти падне лампата на Аладин. Говоря за съвсем обикновени, неангажиращи и, честно казано, отегчителни желания, които ми се въртят в главата по цял ден, без дори да се замислям специално. За мен желанията нямат нищо общо с магията: те са просто част от ежедневието...

Очаквай продължение...