Истанбул и Ние, Чревоугодниците.
Наистина е странно да се озовеш в чужда страна, сред гъмжило от хора, които говорят на странен непознат за теб език. Стоиш си ти спокойно сред рояка пъплещ около теб и гледаш с широко отворени очи и се опитваш да попиеш всичко до болка познато за някой, но страшно интересно за теб. Та и аз така, озовах се на центъра на Истанбул, известен ни от историята още като Цариград или Константинопол, столица на великата Византийска империя. Градът разположен на два континента – Европа и Азия, събрал в себе си колорита на два противоположни свята, различни нрави, музика, традиции и не на последно място – за хора като нас големи чревоугодници – интересна и привличаща ни като магнит кухня.
Та стояхме си ние - четири приятелки, различни зодии и характери, но привлечени от една обща идея, а именно да опитаме от прословутите турски дюнери. Разхождахме се из центъра на Истанбул и се опитвахме да намерим някое местенце, в което освен традиционната ориенталска атмосфера да успеем да вкусим от „рогът на изобилието”.
След около половин час обикаляне по препълнените улици най–сетне открихме това което търсихме. Малко заведение, така нареченото у нас „Дюкянче”, в което на големи шишове се въртяха и препичаха овче, агнешко и пилешко месо. Голямо разнообразе биха казали някой като нас, които сме свикнали да хапваме постните дюнери, които находчиви търговци у нас продаваха по два за левче.
Та избрахме си заведението и се разположихме около масата.
В момента, когато се строполихме на столовете към нас се приближи усмихнат турчин, който започна да ни предлага традиционния за тези земи - чай. Прие поръчката ни с усмивка и закачливо повдигане на веждите, когато учтиво отказахме да опитаме предлаганият ни от него дюнер с овче месо. Все пак бяхме експериментатори, но все пак овче месо. Та поръчахме си и зачакахме, обсъждайки на висок глас впечатленията, който сме придобили след двата дена екстремно обикаляне из града. След около петнадесетина минути келнерът отново се приближи носейки ни увитите в няколко пласта хартия големи дюнера. Още топли, топли ги поднесохме със страст на ценители. И ето първата хапка вече се намираше в устата ни и бавно предъвквахме в очакване на „вкусовата експлозия”, която трябваше да предизвика това първо вкусване. Измина минута, две и нищо не се случи. Но ние сме си изследователи в безкрайните дебри на кулинарното изкуство и един неуспешен опит нямаше да ни спре да достигнем до желаното от нас откритие. Та захапахме отново и зачакахме голямата кулминация. Дъвчехме, дъвчехме и нищо. Освен сухотата, която тази втора хапка предизвика нищо друго не се случи. Спогледахме се четирите в очакване някоя от нас да изрази гласно възхитата си от вкусеният от нас деликатес, но нищо такова не се случи. Стояхме и мълчаливо дъвчехме, пробутвайки с вода сухите хапки. Накрая една от нас се престраши да изкаже на глас мислите на всички ни.
- Момичета, не смятате ли, че тези дюнери по никакъв начин не могат да бъдат конкуренция на тези, които продават в България?
Това изказване беше подкрепено от единодушно одобрение!
И наистина беше така, освен големите, направо огромни размери на този турски специалитет. Да, наистина количеството месо беше почти двойно, но липсата на какъвто и да е сос или нещо, което да омекоти тръпчивият вкус на препеченото на жар месо, разваляше удоволствието от консумацията. Да, наистина когато се замислиш, може би прекомерната консумация на такива храни в родината ни беше създала една по-различна представа в съзнанието ни. Но пък като се замисли човек, удоволствието от храненето е в това всяка следваща хапка да те кара да искаш да захапеш отново и отнов, довеждайки те до едно безбрежно блаженство, което само един чревоугодник може да разбере.....
Та така завърши нашето пътуване в дебрите на турската„дюнерджийска кухня", малко разочароващо, но все пак полезно. Не, че това ни спира и сега да се наслаждаваме на продаваните почти на всеки ъгъл от псевдо-араби дюнери и да си спомняме с умиление за Цариградското ни приключение.
май 2002
тази история достигна до теб благодарение на Силвето, приятелка и борбена женка, с който кръстосвахме заедно Истанбил. а идеята тя да опише и разкаже този кулинарен опит, се породи около работата ми за gladen.bg. да разкажем за нашите кулинарни пътешествия, темата е все още актуална - така че ...ти си на ход, разкажи за твоето кулинарно разследване.
Та стояхме си ние - четири приятелки, различни зодии и характери, но привлечени от една обща идея, а именно да опитаме от прословутите турски дюнери. Разхождахме се из центъра на Истанбул и се опитвахме да намерим някое местенце, в което освен традиционната ориенталска атмосфера да успеем да вкусим от „рогът на изобилието”.
След около половин час обикаляне по препълнените улици най–сетне открихме това което търсихме. Малко заведение, така нареченото у нас „Дюкянче”, в което на големи шишове се въртяха и препичаха овче, агнешко и пилешко месо. Голямо разнообразе биха казали някой като нас, които сме свикнали да хапваме постните дюнери, които находчиви търговци у нас продаваха по два за левче.
Та избрахме си заведението и се разположихме около масата.
В момента, когато се строполихме на столовете към нас се приближи усмихнат турчин, който започна да ни предлага традиционния за тези земи - чай. Прие поръчката ни с усмивка и закачливо повдигане на веждите, когато учтиво отказахме да опитаме предлаганият ни от него дюнер с овче месо. Все пак бяхме експериментатори, но все пак овче месо. Та поръчахме си и зачакахме, обсъждайки на висок глас впечатленията, който сме придобили след двата дена екстремно обикаляне из града. След около петнадесетина минути келнерът отново се приближи носейки ни увитите в няколко пласта хартия големи дюнера. Още топли, топли ги поднесохме със страст на ценители. И ето първата хапка вече се намираше в устата ни и бавно предъвквахме в очакване на „вкусовата експлозия”, която трябваше да предизвика това първо вкусване. Измина минута, две и нищо не се случи. Но ние сме си изследователи в безкрайните дебри на кулинарното изкуство и един неуспешен опит нямаше да ни спре да достигнем до желаното от нас откритие. Та захапахме отново и зачакахме голямата кулминация. Дъвчехме, дъвчехме и нищо. Освен сухотата, която тази втора хапка предизвика нищо друго не се случи. Спогледахме се четирите в очакване някоя от нас да изрази гласно възхитата си от вкусеният от нас деликатес, но нищо такова не се случи. Стояхме и мълчаливо дъвчехме, пробутвайки с вода сухите хапки. Накрая една от нас се престраши да изкаже на глас мислите на всички ни.
- Момичета, не смятате ли, че тези дюнери по никакъв начин не могат да бъдат конкуренция на тези, които продават в България?
Това изказване беше подкрепено от единодушно одобрение!
И наистина беше така, освен големите, направо огромни размери на този турски специалитет. Да, наистина количеството месо беше почти двойно, но липсата на какъвто и да е сос или нещо, което да омекоти тръпчивият вкус на препеченото на жар месо, разваляше удоволствието от консумацията. Да, наистина когато се замислиш, може би прекомерната консумация на такива храни в родината ни беше създала една по-различна представа в съзнанието ни. Но пък като се замисли човек, удоволствието от храненето е в това всяка следваща хапка да те кара да искаш да захапеш отново и отнов, довеждайки те до едно безбрежно блаженство, което само един чревоугодник може да разбере.....
Та така завърши нашето пътуване в дебрите на турската„дюнерджийска кухня", малко разочароващо, но все пак полезно. Не, че това ни спира и сега да се наслаждаваме на продаваните почти на всеки ъгъл от псевдо-араби дюнери и да си спомняме с умиление за Цариградското ни приключение.
май 2002
тази история достигна до теб благодарение на Силвето, приятелка и борбена женка, с който кръстосвахме заедно Истанбил. а идеята тя да опише и разкаже този кулинарен опит, се породи около работата ми за gladen.bg. да разкажем за нашите кулинарни пътешествия, темата е все още актуална - така че ...ти си на ход, разкажи за твоето кулинарно разследване.
0 коментарa :
Публикуване на коментар